| Из „Записки по автомобилните злодеяния”: Част II |
 bashaev написа
Стоичко, 53-годишен водопроводчик на държавна работа и трето поколение селски тарикат, отри потно чело и със задоволство огледа творението си:
- Маскара! – доволно изръмжа той и залъска още едно петънце с долния край на потника, едва прикриващ знойното му шкембе (щастлив спомен от годините в „Родопа”). Насреща му се мъдреше излъскан до безобразие милият му стар москвич, тип „монтьорска мъка”, верен джиброносец и покорител на лозята.
Огромната локва сапунена вода около (естествено и във) него говореше за безмилостна баня. Старателно отрита гордо лъщеше червената емблема на АЗЛК. Особено някак, с пречистена светлина грееха новите регистрационни табели: В 1215 КВ. Колко мъка имаше в тях, колко жежки дни на Опашката...
- Кат’ нов стана, д’еба маа му – доволно мърмореше Стоичко. Наблизо, подсвиркващ смътни оттенъци от мелодия се суетеше около жигулито си и комшията бай Наско, мижав и сух човечец, кротък като мериноса овца, шофьор на самосвал, зад чийто волан обаче ставаше същински уличен хищник.
– Танасееее! Стига я лъска бе, с лъжичка ли я миеш? – весело подвикна Стоичко. Наско отдавна беше нацупен, задето на жигулито му лепнаха обидния номер 4927 (още не можеше да го запомни) и тайничко завиждаше на Стоичко. Една вечер даже престраши и злобничко ритна задната табела на москвича, след което доволен и с туптящо като на хлапак сърце потъна в тъмния вход.
- А, малко остана, ей тука тъй... – пръстите му заскърцаха по мократа ламарина върху миниатюрно петънце.
- Ръжда, ръждаааа! Кво я търкаш? – провикна се Стоичко зад него и приятелски го избуха по гърба, тъй щото Наско насмалко не си глътна димящия фас, а сетне пет минути светът му изглеждаше черно-бял с морави оттенъци. – Я глей дванайс’така, кат’ нов! Хехехе.
После с решителна крачка се запъти към входа и заби дебел пръст в таблото със звънците, та се наложи на балконите да се покажат сърдити още 4-5 човека освен Веска, жена му.
- Айде ма! – ревна Стоичко – И да не забраиш ВЕФ-а! – сетне доволно потри ръце и тръгна към колата, извивайки мощни трели от чутовна и за щастие ненаписана ария. С леко раздразнение отбеляза, че водата се беше изпарила, а с нея и „гланца” на боята. След миг от входа се разнесе дрънчене, глухи удари и стържене. 97-килограмовата Веска в ролята на Многострадална геновева носеше n-на брой празни пластмасови кофи, претъпкана платнена чанта, торба с боклук, туба с вода и драгоценния ВЕФ, който хващаше само „Хоризонт” и придружено с много пъркане и странен вой „Радио Варна”, сякаш го излъчваха най-малко от Луната.
- Виж са къде вървиш! Право из калта! Досега съм мил и сега ще ми се цопнеш вътре кална! Дай, дай на мене! – той нервно изтръгна ВЕФ-а и с угрижен вид го понесе към багажника, където нежно го положи сред мазни парцали, бризент и парчета вътрешна гума от КАМАЗ. Нахака безразборно кофите и останалия багаж и от четвъртия път мощно, с много компромиси от страна на кофите и задния капак успя да затвори. С пухтене и ругатни семейството се нагнезди в желязната ламя и се зае със затварянето на вратите, които винаги бяха на противоположни мнения, т.е. когато Стоичко с бекхенд „Пит Сампрас” от третия път успееше да затвори своята, то дясната с мръснишко щракване се отваряше и увисваше отново. Разгеле всичко беше вече наред и Веска опасана с колана като пилот-изтребител и здраво стиснала дръжката над вратата се приготви за старта. Кратко хъркане, оглушителен рев и димна завеса оповестиха квартала, че москвича е запалил. Хитлер със сигурност щеше да се заинтересува от производството на московския завод – олекотени танкове за пресечени местности, комбинирани с необятна мощност за захранване на душегубки. 2 в 1 на Палмолив, дето се казва.
- Танасчоооо! От четвърт пали, а! Хехехе! – „Танасчо” с насълзени от пушека очи махна за сбогом и бърже седна в жигулата, уж да търси нещо из жабката. С четири хиляди оборота, облакътен на прозореца и ухилен Стоичко пришпори поизмрелите и окуцели коне на москвича по паркинга. Хубаво, ама след първите три метра чудовището заподскача, захълца като преяла овца и в крайна сметка угасна насред пътя. Стоичко бясно завъртя ключа, ала немощните усилия на стартера не успяха да събудят колабиралия двигател. Не помогнаха нито последвалите пожелания за анално обладаване на майката на главния инженер на завода, нито горестните закани за орална интервенция срещу целия братския руски народ, нито пиперливите изречения по адрес на Гошето–монтьора от другия вход, дето го убеждаваше, че „двигатела още педесе хиляди километра не ще пипане”. Всъщност Гошето след 2 бири и обещана трета можеше да убеди и папата да приеме правата вяра и да си навие чалма. Последвалите епични събития най-точно ще предаде перото на поета:
И комшиите тръпнат, никъде не чули
москвич да го тегли някакво жигули.
Стоичко безумний напред с ръка сочи
и вика: „Теглете! Горе към баира!
Оттам надолу нищо не ме спира!”
Напъни ужасни, дванайсетий път,
няма ли, о, боже, веч да го изкачат?!
Ревове гръмовни, изгорял бензин,
жигулито нещастно изплезило език.
„Да помогнем на Наска!” някой си изкряска
и комшии наивни се струпаха завчаска.
Бутат и опъват доброволците клети
жили си напрягат като същи атлети.
„Волга да беше не би тъй тежал!”
„Мама им руснаци, нямат капчица жал!”
* * *
И днес йощ пред блока щом вечер захладнее
по пейките мръсни балада се пее:
за храбрий Стоичко и гордий Танас,
за битката велика между АЗЛК и ВАЗ.
|
Публикувано на 16-08-2006 @ 00:00:00 EEST от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.06
Гласове: 32
|
|
|
|
